|
Александър Кравчук
На 1 януари на разсъмване град Ариминиум беше завзет, без да окаже някаква съпротива. Същият ден тук пристигнаха изгонените от Рим народни трибуни. Цезар ги изправи пред легионите, произнесе пламенна реч и разкъса дрехите си, като със сълзи на очи помоли войниците да му служат предано, да защитят с всички сили и него, и трибунските права. От хиляди гърла се изтръгна мощен вик на готовност. След преминаването на Рубикон те вече нямаха избор. С вожда им ги свързваха осем години на битки и опасности, на него дължаха плячката и удвояването на войнишките си заплати, само на него можеха да се надяват да получат земи и стопанства след напускане на армията. Властта в ръцете на Цезар за войниците бе толкова жизнено важен проблем, колкото и за самия Цезар. И пълководецът, и легионите воюваха за бъдещето си.
Цезар не искаше война и все още се заблуждаваше, че ще успее да стигне до някакво споразумение с враговете си. Той премина Рубикон и зае Ариминиум, за да им покаже, че е решен на всичко. Смяташе, че те ще отстъпят пред тази заплаха от негова страна. Все пак, за да си подготви удобни позиции за по-нататъшни действия, той изпрати една част от кохортите да заемат крайбрежието чак до Анкона, а друга част насочи към Арециум в Етрурия – важен стратегически пункт по пътя за Рим. В столицата изпрати Келий, за да продължи преговорите с Цицерон. Вестта за завземането на Ариминиум порази Рим като гръм. Тук не предполагаха, че Цезар ще се реши да мине в настъпление, преди легионите му да са дошли от Галия, а в това време смятаха, че ще успеят да свикат нови войски в Италия и да организират няколко легиона. Помпей получи съответните пълномощия. На негово разположение беше цялото държавно съкровище и средствата на всички италийски градове. Правителството беше едва ли не беззащитно, разполагаше само с три легиона, два от които неотдавна му беше изпратил самият Цезар. Третият беше току-що сформиран. В Испания имаше шест легиона, подчинени на Помпей, но навременното им свикване беше невъзможно.
Настъпи всеобщ смут. У всички все още бяха пресни спомените за страшното клане на Марий и проскрипциите на Сула. Повечето оптимати бяха убедени, че след като Цезар превземе Рим, ще се отнесе към противниците си със същата жестокост. Затова по време на заседанието на сената всички страхливци започнаха направо да настояват да започнат официални преговори с Цезар и остро критикуваха Помпей за неумелата му политика. Предложението за незабавни преговори бе отхвърлено, за да не приемат още от самото начало позицията на по-слабия. Все пак Помпей изпрати при Цезар двама млади аристократи, косвено свързани с него. Цезар ги прие в Ариминиум и направи предложения, които съдържаха много отстъпки, но искаше лична среща с Помпей. Същия ден, 17 януари, Помпей даде на сената да разбере, че като крайна мярка трябва да се предвиди изселване на Рим и дори на Италия. Тази заповед угнети всички, но път за връщане нямаше, нещата бяха отишли твърде далеч. Взе се решение в случай на евакуация всеки магистрат, който остане в столицата, да бъде обявен за предател, както и всеки град, който окаже помощ на Цезар.
Най-бързо напуснаха Рим сенаторите и магистратите. Следващото заседание на сената на 23 януари вече беше в Капуа. Един от най-способните Цезарови военачалници Лабиен, който имаше големи заслуги във войната с галите, премина на страната на сената. Сенаторите го приеха като единствен лъч от надежда. Причината, поради която Лабиен скъса със своя дългогодишен военачалник, беше чисто лична. Лабиен се страхуваше, че Цезар се отнася с подозрение към грамадните богатства, които беше натрупал в Галия, и му завижда заради военната слава. Тези страхове на Лабиен бяха съвсем неоснователни. Цезар никога не е бил дребнав. В бързината по време на бягството си Лабиен беше забравил много от вещите си. Цезар заповяда да ги приберат и да му ги изпратят на юг. Той съвсем не криеше, че бягството на най-близкия му съратник му е причинило тежък личен удар и непоправима скръб.
Помпей се мамеше, че постъпката на Лабиен ще повлече след себе си и други офицери. Може би и затова в отговора си на предложенията на Цезар той беше доста неотстъпчив.
“Всички по-нататъшни преговори – каза той – зависят от изтеглянето от заетите територии и разпускането на войските.” Очевидно беше, че Цезар няма да приеме това.
Войските му напредваха все по на юг по адриатическото крайбрежие и почти никъде не срещаха съпротива. Привържениците на Помпей или се оттегляха, или дори преминаваха на страната на Цезар. Най-големият успех в това направление беше завземането на Корфиниум, където Домиций, един от най-заклетите врагове на Цезар, беше съсредоточил значителни сили –тридесет кохорти. Неумелото командване и вестта, че Помпей няма да изпрати никаква помощ, дезорганизира защитниците на града и след двуседмична обсада войниците напуснаха Домиций въпреки неговите обещания, че ще даде на всеки от тях по четири морги земя от собствените си имоти. Домиций беше сигурен, че Цезар ще му отреди най-страшната съдба, и за да си спести страданията, реши да вземе отрова, но вместо нея прислугата му беше дала сънотворен прах. Цезар пусна на свобода и Домиций, и всички нобили, пленени в Корфиниум. Дори позволи на Домиций да вземе със себе си и войсковата каса. Това беше удобен случай за Цезар отново да заяви, че се бори да възстанови конституционните права на народните трибуни и да освободи страната от управлението на кликата на оптиматите.
Цезар разполагаше със значителни сили. По време на обсадата на Корфиниум пристигна втори легион и двадесет и две кохорти от Нарбонска Галия. Към армията му се присъединиха и отрядите, които напуснаха Домиций.
Осемте дена, които Цезар изгуби при Корфиниум, се оказаха спасителни за Помпей. Той успя да завземе пристанището Брундизиум и да съсредоточи там тридесет кохорти и осемстотин конници. Незабавно започна транспортирането на тези отряди отвъд Адриатическо море към пристанището Дирахий на брега на Епир в днешна Албания. Въпреки пораженията и наложилото се напускане на Италия Помпей и сенатът бяха съвсем сигурни, че окончателната победа е само въпрос на време. Те държаха в ръцете си най-важните провинции и разположените там легиони: Испания, Африка, целия Изток. Разполагаха с цялата военна флота. Това позволяваше и улесняваше блокадата над Италия и нападения в тила на Цезаровата армия. От Корфиниум Домиций се отправи към едно от пристанищата на етруското италийско крайбрежие. Там събра кораби и хора, с които да обсади Масилия – днешна Марсилия. Този независим по онова време гръцки град още от по-рано беше обещал, че в случай на конфликт ще застане на страната на сената. Поради всички тези причини оттеглящото се правителство гледаше с доверие в бъдещето и предварително кроеше планове за отмъщение на Цезар и привържениците му. Вече се правеха проекти за въвеждане на суланските проскрипции и за конфискуване и подялба на големите богатства на победените. Тези отвратителни и съвсем неприкривани намерения не само че бяха напълно противоположни на постъпките на Цезар, който обикновено даряваше свободата на пленените оптимати, но предизвикваха възмущението и критиката на по-разумните сенатори, сред които беше и Цицерон.
Цицерон все още живееше във вилата си във Формия и нямаше намерение да напуска Италия, въпреки непрекъснатите настоявания на Помпей. Приятелите на Цезар полагаха всички усилия да привлекат знаменития оратор на своя страна. Балб убеждаваше Цицерон, че Цезар изобщо не губи надежда за помирение с Помпей и смята неутралитета му като проява на любезност. Той подкрепи думите си с писмо, изпратено от Цезар. Писмото беше писано малко преди завладяването на Корфиниум. Няколкото изречения съдържаха скицирана програмата на Цезар спрямо противниците му: “Реших да постъпвам с тях колкото може по-великодушно и да се стремя към помирение с Помпей. Да опитаме дали така ще спечелим доброжелателството на всички и да се радваме на победата. Защото другите, поради ужаса, който всяваха, не успяха да избегнат ненавистта на народа и не запазиха задълго победата – с изключение на Луций Сула. Нали аз няма да му подражавам? Нека това бъде нов начин на побеждаване, който да се основава на опрощаване, благосклонност и милосърдие.”
Самият Цицерон не се довери на Цезаровата благосклонност. Той се страхуваше, че в случай на пълна победа Цезар ще се окаже тиранин като Сула. Все пак трябваше да се признае, че мълвата за великодушието на Цезар отваряше пред него портите на градовете и сърцата на простите хора. С известна жал той писа на един от приятелите си: “Ако наистина Цезар не убие никого и от никого нищо не вземе, тези, които най-много са се страхували от него, ще го обичат най-много. Често разговарям със селяните, те мислят само за нивите, къщите и за няколкото си гроша. Виж как се промениха нещата. Сега те се боят от този, на когото вярваха, а обичат този, който всяваше страх сред тях. Не мога да не мисля с мъка за нашите провинения и грешки, които породиха всичко това.”
На 9 март Цезар беше пред Брундизиум. Армията, след като в нея се вляха различни дребни отряди, сега наброяваше шест легиона. Помпей разполагаше само с шест кохорти, останалите бяха отвъд Адриатическо море. Той затвори и укрепи града и зачака корабите, които трябваше да транспортират и останалите отряди. За да осуети намеренията му, Цезар се опитваше да прегради изхода на пристанището с много редове от натоварени и добре закотвени салове. Обсадените затрудняваха строителството на този плаващ бент, като изпращаха транспортни кораби, върху които се издигаха триетажни дървени кули, заобиколени от катапулти, стрелци и прашкохвъргачи. Всеки ден се водеха боеве. Независимо от това Цезар непрекъснато се опитваше да влезе в преговори за мир с Помпей.
На 7 март от Дирахий се върна флотата. Още същата нощ Помпей натовари войските си на корабите и отплава от пристанището. Беше обсипал улиците на града с ровове и капани, за да затрудни навлизането на Цезаровата армия. Тя успя да задържи само два кораба.
Цезар стана господар на цяла Италия.
Откъс от книгата „Юлий Цезар” на ИК Витлеем
11.04.2007
Показвания: 3383 | Е-мейл
|
