19 юли, 2004 г.
Грийн Бей, Уисконсин

„Деветстотин и единайсет. Какъв е вашият спешен случай?”
Като притискаше мобилния телефон с брадичката си, Даниел Зан завъртя волана наляво, направи обратен завой, пресече разделителното платно на магистралата и се насочи в обратна посока. Когато настъпи газта, неговият дуранго подскочи и забоксува в тревата. „Съпругата ми. Тя ще скочи!”

„Съжалявам, господине. Откъде ще скочи съпругата Ви?”
„От моста “Тауър Драйв”. Ще скочи от моста!” Гумите стъпиха на асфалта и колата леко поднесе, преди да се понесе напред, като почти изхвърли мобилния телефон от рамото му. Той го хвана.

„Трябва да я спрете!”

„Можете ли да кажете къде сте, господине?”

Объркване и засилваща се паника връхлитаха Даниел, докато наблюдаваше как колата на жена му се промъква през редиците коли пред него и изчезва. „На 29-та... няколко мили  на изток от Пакърленд. Тя тръгна към 41-ва.”

„А къде сте вие, господине?”

„Пътувам на запад по...” Не, това не беше истина. Той бе направил обратен завой, след като бе забелязал колата на Тина, и сега се опитваше да я настигне. „На изток по 29-та. Аз съм в един дуранго. Тя кара бял Олдсмобил Аурора.”

„Можете ли да я видите?”

„Не... Да! Тя минава в лентата за ляв завой към Пакърленд. Мисля, че си тръгва към къщи.” Изпита облекчение, което почти спря дъха му, но това продължи кратко. Той с изумление видя как Тина се промъкна край чакащите коли и се стрелна в другото платно.
„Не! Тя не зави! Тя не зави! Тя тръгна към моста!”

На паркинга пред магазин за хранителни стоки сержант Бил Морган слушаше с половин ухо радиото, докато попълваше някакви документи. Изведнъж чу диспечера да го вика:
„Централа – 4 Аида, Линкълн 192.”

Той взе микрофона и отговори: „4-Аида.”

Чу как заместник-шерифът Бил Роше също отговори незабавно: „Тук 192.”

„10-4 Аида. Имаме Олдсмобил Аурора, 98-ма година. В превозното средство има жена, склонна към самоубийство, която в момента пътува с деветдесет мили в час на изток по 29-та. Крайно депресирана. Съпругът й е на линия. Тя идва от Пакърленд.”

 

Трийсетгодишният опит си каза думата и сержант Морган веднага излезе с колата си на магистрала 29, като в същото време даваше инструкции на подчинените си да заемат съответните позиции – като добре обучени футболисти, които са овладели своята роля по време на тренировките и сега я изпълняват като професионалисти, каквито всъщност бяха. Той знаеше за други случаи, когато хора са скачали от този мост и не са оцелявали. И ако можеше да помогне, нямаше да позволи на река Фокс да вземе още една жертва.

Точно когато паркира своята патрулната кола на разклона за магистрала 41, за да следи за белия олдсмобил, една необозначена кола профуча край него с включени фарове и пусната сирена. Той грабна микрофона, докато кракът му натискаше газта. „Мисля, че колата й току-що мина край мен. Има ли някой зад нея в необозначена патрулна кола?”

„10-4 Аида. Зад нея има щатски автомобил. Тя изпреварва колите с много висока скорост.”
“Аз съм точно зад него.” Морган погледна километража и включи сирената. Седемдесет мили в час. Осемдесет. Деветдесет. И все още не можеше да я застигне. Приближаваше се към отклонението за магистрала 43. Той натисна спирачка и мина в дясното платно.

Изведнъж диспечерът изкрещя по радиото. „Полицейски офицер Болт е точно зад нея, но тя не отбива. Жената увеличава скоростта. Всички екипи са уведомени. Тя се движи към моста.”
Камионът за отпадъци пред Морган намали на s-образния завой при изхода на магистралата – или пренебрегнал, или не чул сирената точно зад него. Морган се изнесе малко вляво, надявайки се да привлече вниманието на шофьора на камиона, но усилието бе напразно. Камионът просто намали скоростта на завоя, но не остави място на Морган да мине край него.
Полицаят удари с ръка волана и се отпусна назад, изчаквайки удобен момент да изпревари камиона . Можеше само да се моли да има достатъчно време. В момента, в който стигне долния край на склона, до моста щеше да остане само миля.

Секундите му се струваха минути. Бил Морган чувстваше ускорения пулс на сърцето си, докато нетърпеливо следваше камиона и в същото време слушаше информация за жената от своите подчинени.

Когато стигнаха долния край на склона, Бил погледна в огледалата, видя възможност и се изстреля по магистрала 43. Пред себе си можеше да види светещите фарове на Болт. Натисна газта, пришпорвайки патрулната кола до лимита й. Деветдесет. Сто. Сто и десет. Сто и двадесет.

Стигна до началото на моста и видя необозначената полицейска кола да спира на върха му. „Не. Не. Не.” Той погледна в огледалото за обратно виждане и видя друга кола с включени фарове точно отзад.

Взе микрофона: „Ние сме на моста.”

Удари спирачки и спря близо до колата на Болт. Нямаше и следа от жената. Нямаше следа и от полицай Болт.

Пое дъх и докладва на диспечера: „Тя скочи!”
 

	1. 11-01-2008 12:51
	Пропуснете тази статия Очевидно сте вмъкнали тази безмислена статия на първо място в сайта.   Целта е да намалите интереса на бъдещите посетители.  Научихме още един урок по евтина наглост. Guest

Гост